ЗА СЯНКАТА
(из лутанията на една сянка)
Така е, вярно е, опита се да се еманципира. Да се освободи! Не се получи...
Живот в сянка, по-точно животът на една сянка. Тя е сянката, проумя го накрая. Разбра за себе си, че просто е сянка. Неговата сянка.
Не беше приятна мисъл. Болеше я тогава, болеше я от собственото и усещане, че, всъщност, нещата, от които тя зависи се случват между него и слънцето. Той и осветяващата го светлина. А тя е само следствие, така се получава сянката му, нали?
Разбра, проумя. Застанала до него ту от една, ту от друга страна, оттук или оттам, ту по-къса, ту по-дълга. Но то пък, кой ли и обръща особено внимание, та да види докъде се е проточила и уплътнила... винаги налична, около него.
Не! Не винаги. Нощем, в тъмното, докато той спи, тя е свободна. Това е нейното време. Да обикаля и заема форми, каквито намери за добре. Хем не се отличава особено сред другите сенки в мрака, хем той, така и така, си спи. Отпуснат, без воля, без движение, което да я заковава към него и да я кара да го следва неотлъчно. Свободна през нощта, оставена сама на себе си и мислите си. Чудно време! Да знае, че той спи, неподвижен в леглото, само душата му пътува насън и се рее из селенията в главата му или из космоса. Все едно къде се рее душата му, докато спи, защото там, в съня, душата няма собствена сянка, която да я придружава. Не че той би забелязал това, разбира се, денем в светлото не и обръща никакво внимание, та нощем ли ще се усети, че душата му пътува на сън самотна и без сянка?
Така е, размишлява тя, отне и доста мъки и терзания по степента на свобода, която има, докато все още се бореше със себе си. Да се освободи! Понесе доста укори, сама към себе си, за слабостта си да го следва неотлъчно, да е незабележима, но там, до него. Защо такава съдба, измъчваше се... после се поуспокои. С нарастване на увереността и, че, може би, така и трябва да бъде, че това положение е нормално за една сянка. Че тя точно затова е на тая земя, за да е там, да се върти около него, да е свободна само в тъмното. А денем да е до него неотклонно, където и да ходи, каквото и да прави, щом е огрян от светлина и тя е там, до него.
Все пак, преди да е превърнала усещането си за мястото си на света в убеждение тя опита промяна. Длъжна беше пред себе си. Да провери дали пък има и други възможности за нея? Така, докато все още смяташе, че и се полагат някакви
свободи, не само в тъмното, тя опита да се отдели. Опита през деня, на светло. Не беше лесно! Да се отдръпваш, докато слънцето огрява неговата прелест, сиянието на волята му, което те придърпва наобратно и те заковава долепена. Не е забравила, нито забравяла за миг, как не можа да понесе изпитанието. Не и достигат силите, за да го вижда, скрита отдалеч, как, огрян от слънцето, блестящ и привлекателен, методично следва своите намерения. Успя да устиска, но за кратко време, да стои далеч. Дръпната и настрани, на, безопасно, дали, разстояние? Видя го как взе да се върти смутено, да му е притеснено, чоглаво някак, без сам да знае какво не е наред, какво от обичайното му липсва. Той и се стори тогава, както е скрита отдалеч, видя и се така незавършен и самотен. Видя и се, като сирак, страдащ сирак, на който липсва нещо важно, но и сам той не знае какво точно е това, което липсва, защото така и никога не го е осъзнал и припознал за себе си. Не би могла да понесе или пък изтърпи такава сирота. Дори еманципацията на сянката си има граници, си каза. И се върна. Не можа да го остави, него, огряния, блестящия на слънцето. Върна се бързо, тиха и незабележима, като сянка, намести се до него. Прилепнала, където и е мястото, усети го как се успокои, миряса и си продължи по пътя. А тя до него. До живот...
Така се увери напълно къде е мястото на сенките. Там, именно там, до своя източник, плътно и неотклонно. Да, тя е сянката, какво не му е хубавото? Той други сенки няма, а и, така или иначе, на всеки му трябва сянка. Негова си сянка.
И и е добре, уютно и е, като знае, че си е на мястото. Въпрос на сила е, нали, на вътрешна сила да приемеш, че си сянка, че, макар незабелязвана особено, мястото си ти е там, без теб не може. Не са завършени нещата, когато има светлина да няма сянка! Въпрос на проумяване, разбиране за собствена полезност. И също, да си сянка си има своите предимства. Няма опасност да те изоставят или да те сменят. Кога човек се е откъснал от сянката си? И още, като сянка все ще те водят, ще определят пътя и посоките с всичките му отговорности и рискове. Ти само следваш, не се налага да решаваш сама, каквото и да е. Освен едно, да бъдеш сянката. Да видиш свят, къде ли не е ходила след него, пъстър свят, какъв ли не! И да си там, през цялото време и навсякъде, тиха, но налична, постоянна, неотменна. Нечия.
Comments